ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯТА НА КОЖАТА: ПАПУКЧИЙСТВО, КУНДУРДЖИЙСТВО, КАЛПАКЧИЙСТВО, САРАЧЕСТВО…
Ще се окаже ли вярно, че названието БЪЛГАРИ идва от думата за обработваната от тях самурова кожа, наричана булга?
Кожарството е един от най-популярните и характерни занаяти на българите още от дълбока древност. Според една от етимологиите на етнонима БЪЛГАРИ, българите получили това название от добре обработваната от тях самурова кожа, наричана булга, която им служела за основна разменна единица. С кожарство се занимавали и славяните, и траките. Като занаят кожарството продължава да се развива и по времето на Първата и Втората българска държава. Необработените и обработените кожи били главният износен артикул след зърнените храни през Средновековието. След идването на османските турци по нашите земи кожарството се разраства още повече.
В този занаят работели и турци, които пренесли нови технологии в обработката на кожите (заети от арабите) и наложили нови наименования при отделни процеси и операции.
През Възраждането се очертали и по-големи кожарски центрове в България: Шумен, В. Търново, Габрово, Етрополе, Охрид, Пазарджик, Стара Загора, Карлово, Казанлък, Хасково, Чирпан и др. Само в Габрово се обработвали годишно около 300 000 овчи и кози кожи. Кожарският занаят във В. Търново достига своя най-голям разцвет през XIX в., когато българските кожи се ценели на европейския пазар със своята висококачествена обработка. Годишно тук били обработвани по 200 000 кожи.
С обработката на кожите и производството на кожени изделия се занимават следните занаяти: кожарство, кожухарство, папукчийство, кундурджийство, еминджийство, калпакчийство, сарачество. Кожата се използва за различни цели и в зависимост от това е и нейната обработка. Най-проста е обработката на кожите, използвани за направата на торби, мехове за сирене, гайди и цървули, която е от малки животни (овце и кози). Само някои големи мехове (като тези на самоковците и видинчаните) се правят от конски или волски кожи. За направата на цървули се използва свинска кожа и по-рядко от едър рогат добитък.
Кожите, които се използват за направата на кожуси, се подлагат на по-сложна обработка, т. нар. „щавене" (биохимичен процес за обработката на овчи или агнешки кожи за кожарски цели, при който кожната тъкан след изсушаване придобива по-голяма мекота, пухкавост и разтегливост). Обработването на „голи“ кожи, т. е. на такива без козина, използвани за направата на обувки, е специалност на занаятчии кожари.
Дъбенето е основен химически процес при производството на обработени кожи. Чрез дъбилни вещества (неорганични и органични – растителни, животински и синтетични) се изменят коренно свойствата на кожата. Тя става устойчива на влага, на повишена температура, на химични вещества, микроорганизми и др. За дъбенето се използват растения, които съдържат дъбилното вещество танин. При дъба го има във всичките му части, при смърча, върбата – в кората, и при смрадликата – в листата. Обработката на дебели кожи от едър добитък е подобна, но е по-продължителна. Кожите за гьон се дъбят най-малко 30 дни, а най-хубавият гьон се получавал за шест месеца.
Кожарството, свързано с дъбене на кожите, през последните десетилетия на XIX в. е означавано с термина табаклък. Този процес при обработката на кожата се извършва в помещения и дворища, наричани табакхани, разположени най-често в близост до реката. Най-важните съоръжения и инструменти, необходими при табаклъка, са: казан за затопляне на вода, постав, ямбаща (голямо дървено корито), менгеме (дървена преса за изцеждане на водата от кожите), наклонено, неподвижно закрепено дърво, върху което стържат кожите, наричано куспиа, саръци (пръти за пренасяне на кожите), бучаци (железа за стъргане на кожите), магарета (дървени поставки), чукалия, чукалница, динка (кутел за смилане на дъбовия плод или корите на дърветата).
Промишленото кожухарство борави повече с турска терминология: леш, салкисване (стъргане), мазия (опакото на кожата), темарене (опъване на кожата), арч (ед. ч., престояване в дъбилна запарка), кюселе (вид гьон от волска или телешка кожа), аргас и т. н. (Вакарелски, 1974, 448). Терминологията, свързана с по-простото кожообработване, е предимно българска. В Тетевенско луксозно обработените кожи се наричат усмени кожи, едно название, регистрирано у българите още през IX в. в пролога на Шестоднева от Йоан Екзарх. Табачеството е било много добре развито във В. Търново (Драганова, 1968, 75). Търновските табаци изнасяли своята стока в Германия, Франция, Италия и Австрия. Добър пазар намирали табашките кожи и на панаирите.
Кожухарството е занаят за изработване на кожуси, калпаци и др. В някои градове калпакчийството се е отделяло като самостоятелен занаят, много добре развит до Освобождението (1878), а и след това, тъй като кожените изделия са имали устойчиво място в традиционното облекло на българина през вековете (Примовски, 1981, 119). С обработката на кожите и използването им за направата на различни видове обувки били свързани следните занаяти: папукчийството, кундурджийството, еминджийството. Те са произвеждали шити обувки от кожа: папуци, еминии, калеври или ковани обувки – кундури.
Папукчийството било силно развито в Габрово, Шумен, Хасково и др. Габровските еминии се продавали на Узунджовския, Ескиджумайския, Карнобатския, Шуменския и други панаири. Еминджийството било много добре развито и в Родопската област. Населението от Тихомир (Терзьорен), Кърджалийско, снабдявало населението от Тракия и Родопите със здрави и красиви еминии (плитки, леки обувки без ток) чак до края на Втората световна война. Сарачите произвеждали съоръжения за конската амуниция (седла, ремъци, юзди, юлари, хамути). Между градовете с най-голям брой българи сарачи и седлари преди Освобождението изпъкват Сливен, Балчик, Варна, Севлиево, Ловеч, Горна Оряховица.
Сарачеството изисква употребата на много и разнообразни инструменти, свързани с обработката на кожата (косица, нож, ибляк), с кроене и рязане на кожи (пергел, дълбач, аршин), с рязане на каиши, зебло, стебла от ръженица и др. (прав нож, криви сарашки ножове, сарашка машинка), с шиенето (сарашки шила, сарашки игли, крива и права игла), с очукването на шевовете и заковаването на гвоздейчета (сарашко чукче, седларско чукче), с пробиването на дупки (различни видове замби, пробойник) и др.
Автор: Стефан Бонев
Източници: Хр. Вакарелски, „Етнография на България”