МАГИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА МУЗИКА ПОКОРЯВА СВЕТОВНИТЕ СЦЕНИ
Кавалът на Теодосий Спасов е един от символите на страната ни, а магнетичният глас на Валя Балканска превзе дори дълбините на Вселената
„Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!”
Христо Ботев, "Хаджи Димитър"
Българската народна музика е визитната картичка на България не само пред света, но дори и в необятния Космос. Ако кавалът на виртуоза Теодосий Спасов се превърна през годините в един от най-мелодичните символи на страната ни пред планетата, то Валя Балканска стана посланик на самата Земя в дълбините на Космоса. „Излел е Делю хайдутин“ ехти с магнетичния й глас вече почти четири десетилетия от борда на американските апарати „Вояджър”.
Богатото разнообразие на българската народна музика е резултат от разноплеменните култури, които са се влели през вековете в единното русло на общобългарската култура: тракийска, славянска и прабългарска. В своята същност българската народна музика е клон от народната музика на украинци, белоруси, руси и особено много се родее с музикалния фолклор на южните славяни, като притежава редица специфични черти и своеобразен инструментариум.
Траките са употребявали китари, лири, флейти, гайди, тъпани и звънци. Едва ли има интелигентен човек където и да е по света, който да не е чувал за легендарния Орфей. Музиканти са изобразени в стенописите на Тракийската гробница около Казанлък (IV в. пр. н. е.), свирач се вижда и в Панагюрското съкровище (IV в. пр. н. е.) (Кръстев, 1970, 6 и сл.). Ксенофонт е оставил сведения за пеенето у траките и описание на инструменти и обичаи, придружавани с музика.
Византийският хроникьор Теофилакт Симоката свидетелства, че в края на VI в. е видял в двора на императора Маврикий трима пленени славяни, които вместо оръжие носели лири. По същия повод историкът Теофан говори, че инструментите на тримата били китари. Според сръбския славяновед В. Ягич под названието лира и китара византийците са разбирали славянската гусла.
До нас са дошли други сведения и паметници за музикалните инструменти, употребявани във феодална България: статуетка на свирещ музикант на тристранна лютня (VIII – IX в.), плоча със свиреща на едноцевна свирка девойка (IX в.), кокалена свирка, намерена в могила край Панагюрище (XII в.), фреска на тъпанджия в скалната църква край с. Иваново, Русенско (XIV в.); тъпанджия от Хрельовата кула в Рилския манастир (XIV в.).
Музикалното явление в периода XIII – XIV в. е Йоан Кукузел Ангелогласний. Той бил укоряван за „варваризмите” в музиката, които всъщност били мелодиите и мотивите на българската народна песен, съчетани със стилистиката на църковното песнопение. Стефан Герлах (XVI в.) съобщава, че българските коняри идвали в Цариград, за да постъпят на султанска служба, с гайди и игри. Йеромонах Спиридон говори за обреди и песни, изпълнявани на Бъдни вечер, Нова година, при гадаенето на пръстени и при засушаване (XVIII в.).
България се дели на няколко фолклорни области, отличаващи се по характера на песните, инструментариума и мелодиите. Обикновено те съвпадат с ареалите на диалектните групи. Очертават се няколко мелодични диалекта: севернобългарски, добруджански, тракийски, шопски, родопски, пирински, средногорски, без да се очертават строго определени граници на тяхното географско разпространение (Кауфман, 1970, 61 и сл.).
Севернобългарската фолклорна област е най-сложната за описание поради преселническите движения към Балкана, а после от Балкана на север, идването на тракийците, наличието на старинни етнографски групи, като капанци, хърцои в Разградско, Търговищко и Русенско, ерлийци в Средна Дунавска равнина, шопски район в Северозападна България, торлашки район в Белоградчишко, съртски район в Провадийско. При тази фолклорна област се откриват несвойствени за останалите пентатонични песни, старинни групи сватбени песни, жътварски песни с оригинални провиквания и др. някои особености.
Преселничеството е повлияло и върху добруджанската фолклорна област. Тук са си дали среща два стила – тракийски и балкански. Но има и нещо типично добруджанско – това са инструменталните мелодии на гъдулка, кавал, джура гайда, прочутите добруджански мелодии ръки, сборенки, ръченица.
Тракийската фолклорна област се характеризира с едногласно пеене и богато орнаментирани бавни песни, респективно бавни хора. Кавалът е незаменим другар на тракийския селянин, следван от джура гайда и по-рядко гъдулка.
Шопската (северозападнобългарската) фолклорна област има свои специфични черти. Шеговитият, духовит и находчив шоп е създал и подхождаща му музика. Тя не е особено богата на емоции, както родопската песен, но трогва с находчивост и изобретателност. Двугласните песни обхващат тук всичките жанрове. Гъдулката, двугласната цафара и тъпанът са типични музикални инструменти. До края на XIX в. тук се срещала и еднострунната гусла (старинен славянски инструмент).
При родопската фолклорна област народната песен е най-добре запазена. Тя звучи нестихващо, както и в миналото, навред в нашата страна. Народната песен тук е тясно свързана с живота и с хората. В сгушени сред необятните борови гори махалички, девойките, събрани на межо (седянка), редят (творят) песни, в които описват различни случки от живота. Откритото гърлено пеене, типично за повечето фолклорни области, в Родопите отстъпва място на полузакритото, нежното тонообразуване. Текстовете тук са кратки, 10 – 25 стиха, като повече могат да се чуят само в епическите песни. Срещат се и седенкарски, и жътварски песни, и песни на гурбет. От музикалните инструменти, типични за тази фолклорна област, са каба гайдата, тамбурата и кавалът.
Пиринската фолклорна област е характерна със своя двугласен стил. Най-обичани са жътварските, седенкарските и хороводните песни. Тук липсват тракийските орнаментирани бавни песни, срещащи се в Родопите и Северна България. При музикалните инструменти зурната говори за турско влияние. Музикалните инструменти са в три основни групи: духови, струнни и ударни. Към духовите инструменти се отнасят: кавалът, свирката, означавана още и като цафара, дудук, двоянка, гайда, зурна и окарина. Към струнните инструменти спадат: лъков инструмент, означаван като гъдулка, наричана още кемане, копанка или цигулка и дрънков инструмент, означаван като тамбура, или байлама, бугария и саз. Ударни са: тъпанът, тарабуката, дайрето.
Автор: Стефан Бонев
Източници:
Хр. Вакарелски, „Етнография на България”
Биляна Попова, "Особености в развитието на занаята МУЗИКАЛНИ ИНСТРУМЕНТИ“