Много e изписано за Априлското въстание – за развитието му, за предателствата, за неуспеха, за нечовешката жестокост при потушаването... но всъщност Априлското въстание успява да постигне целта си, голямата, заветната - днес, Българският народ, всички ние, сме свободни. Тази свобода в огромна степен дължим на саможертвата на апостолите и въстаниците, надигнали се срещу изедниците през пролетта на 1876 г.
Думите „Свобода или смърт“, извезани върху знамената, събират в себе си копнежа за свобода и готовността за себепожертвование; въстаниците, вече избрали своя път виждат, че това са двете единствени места, към които той ще ги отведе. Мнозина обаче знаят, че пътят е само един... и точно там се крие истинската храброст и сила, в това да се обречеш на сигурна гибел с единствената надежда да дадеш шанс за свобода на своя народа. Много от апостолите и водачите във въстанието в последствие признават, че са допускали печален развой, но също така са знаели, че това е единствения начин да се постигне свободата – чрез саможертва, свобода чрез смърт.
Въстанието започнало с кървавото писмо на Каблешков от Калъчевият мост в Копривщица. Въпреки невероятната си храброст и самоотверженост, въстаниците не успяват да надделеят в бое над огромната османска империя, превъзхождаща ги многократно по численост и снаряжение. Въстанието е потушено зверски, но пламъкът запален от великите Българи, положили живота си пред олтара на родината, се разгаря и обхваща цяла Европа и не само нея.
Но как се стига до събитията през пролетта на 1876?
Гибелта на Васил Левски през 1873 година води до тежка криза сред революционното движение. Неуспешните опити да се намери заместник на Апостола, нескончаемите спорове и оттеглянето на Любен Каравелов от движението през 1874 година водят до разцепление вътре в БРЦК. Христо Ботев застава начело на Българския революционен комитет (БРК) в обстановка на обявен банкрут на Османската империя и избухнало въстание в Босна и Херцеговина.
Гениалният поет не може да не се възползва от поредното разпалване на Източния въпрос. Замислено е въстание, като българските земи са разделени на окръзи, начело на които застават апостоли. Времето за организация обаче се оказва недостатъчно и т. нар. Старозагорско въстание през септември 1875 година се проваля. Отчаян от неуспеха, несправедливо обвинен, Христо Ботев поема върху себе си отговорността за несполуката и се оттегля. Малко по-късно БРК се саморазпуска, оставяйки революционното движение без ръководство.
Някои от неговите членове отчитат задълбочаването на Източната криза и пристъпват към подготовка на ново въстание в България. Те сформират т.нар. Гюргевски революционен комитет, състоящ се от млади, решителни дейци с революционен опит, разочаровани от досегашните безплодни опити. През ноември-декември 1875 година в дълги заседания те решават да се пристъпи към организиране на ново всеобщо въстание през пролетта на следващата година. Българските земи са разделени на революционни окръзи, начело с апостоли и техни помощници.
В първите дни на новата 1876 година определените апостоли преминават Дунав и се заемат с делото. В българските земи ги очаква много работа, а и много разочарования. Още в самото начало предвиденият Софийски окръг се проваля, апостолите тук са заловени или се завръщат в Румъния. Далеч не цялото българско общество възприема революционната тактика. Някои се плашат от кръвопролития, други не вярват, че българите сами могат да се освободят. Затова и на места апостолите използват различни пропагандни похвати, като слухът, че Сърбия и Русия само чакат въстанието, за да обявяват война на Цариград. Масово разпространение придобива твърдението, че буквеното изписване на годината 1876 година означавало „Туркия ке падне”.
В Търновски революционен окръг главният апостол Стефан Стамболов прехвърля цялата организационна тежест на местните дейци, които разгръщат енергична дейност в Габровско, Севлиевско, Горнооряховско, Тревненско, но не могат да решат проблема с липсата на оръжие.
Във Втори окръг с център Сливен между самите апостоли има противоречия относно тактиката, а и местните комитети настояват за четнически действия. Сериозни пропуски има и в Трети – Врачански окръг, където липсата на оръжие и на координация се оказва решаваща.
Най-организирано действат апостолите в Четвърти окръг, основно в родопските и средногорските села. Мъжете провеждат военна подготовка, подготвят се складове и укрепени лагери в планините. Общото събрание на комитетите от Четвърти окръг, проведено в местността Оборище на 14 април, уточнява плана за въстанието и решава то да избухне на 1 май.
Поради предателство турски заптиета се опитват да арестуват председателя на комитета в Копривщица Тодор Каблешков и на 20 април той обявява въстанието, за което уведомява околните села с прочутото „Кърваво писмо”. Същият ден въстава и Панагюрище, а Георги Бенковски сформира своята конна „Хвърковата чета”, с която обикаля селищата в окръга и ги вдига на въстание. Скоро редовна турска армия и башибозук атакуват въстаналите селища, първи падат Стрелча, Клисура, а след четиридневни сражения – и Панагюрище. Трагична е съдбата на Батак, където потушаването на въстанието е придружено с масови кланета. В Перущица Кочо Честименски и Спас Гинев убиват целите си семейства, за да не попаднат живи в ръцете на врага.
Когато „Кървавото писмо” достига Търновско, властите вече са взели мерки. Все пак тук въстание избухва, макар и не в предвидения мащаб. Сформирани са няколко чети, една от която е на поп Харитон, водила 9-дневно сражение в Дряновския манастир.
Въстание в истинския смисъл в Сливенско няма, апостолите съставят чета, която след тежки боеве е обкръжена и разбита.
Комитетите във Врачанско проявяват колебания и в крайна сметка решават да изчакат четата на Христо Ботев. Първоначално се предвижда тя да бъде ръководена от Панайот Хитов или Филип Тотю, но те отказват и поетът поема командването на 205-те четника. На 16 май те се качват на австрийския кораб „Радецки”, скоро слизат на българския бряг при Козлодуй, откъдето започна безсмъртния поход на Ботевата чета. Въстанието във Врачанско така и не избухва, четата води сама тежки боеве срещу превъзхождащия я противник.
На 20 май, при неизяснени обстоятелства, даващи възможност за различни хипотези, Христо Ботев пада убит. След смъртта на войводата си, четата се разпада на групи, една по една унищожени.
По същото време с Ботевата чета, през Дунав минава и от четата на Таньо Стоянов, която след героичен поход е унищожена.
С разгрома на двете чети Априлското въстание фактически завършва. То е предизвикателство към Високата порта и е потушено с целенасочена жестокост и то дори извън въстаналите райони. Близо 80 селища са изгорени, избити са около 30 хиляди жени, деца, мъже.
Последните мигове на достойните българи и апостолите на свободата са останали в историята ни като пример за истинска непоколебимост и мъжество, с част от тях можете да се запознаете в материала „Последните мигове на апостолите на Априлското въстание“.
Твърдостта и духа на бунтовниците сякаш засилват злобата на поробителя. Жестокостта, с която е потушено въстанието е невиждана и въпреки опитите на османската империя да се неглижира и скрие истината, а както се оказва, и някои западни държави, тя излиза наяве и шокира целия тогавашен свят. Именно отзвука от Априлското въстание се смята за основна причина за Руско – турската освободителна война. Но нищо от това нямаше да се случи, ако фактите не бяха получили публичност, за което заслуги имат няколко чуждестранни журналисти, сред които и кореспондентът на „Daily news” Дженюариъс Макгахан, чиито писма са един от основните пътища, по които турските зверства в България стигат до Запада. Макгахан успява да стигне до фактите и да ги представи на света, така че да разкрие истинското лице на османската империя, чрез което в последствие допринася изключително много за нашето освобождение. Кореспонденцията, чрез която това се случва, преведена от С. Стамболов, можете да намерите тук.