Народът ни свято тачи нейната памет. Още през ХІІ век по заповед на Цариградския патриарх Николай Музалон, дякон Василий написал благолепно житие за майка Параскева Българска. Двеста години по-късно патриарх Евтимий също описва нейния живот.
Преподобна Петка била родена в края на ХІ век в тракийския град Епиват в семейство на заможни българи-християни. По-големият й брат се бил посветил на монашеството, към което и Петка проявявала склоност. Когато родителите й починали, тя раздала богатството си на просяците и отишла в град Иракли. Известно време живяла в храма изцяло отдадена на пост и молитви. След това тръгнала и посетила вси Божи места. Поклонила се и пред гроба Господен и почувствала се пречистена, се оттеглила в Йорданската пустиня. Тук заживяла в строг пост, хранейки се само веднъж на ден, привечер с корени. Останалото време прекарвала в горещи молби към Бога да опрощава греховете на хората. Така минавали дните й до дълбока старост. Веднъж й се явил ангел Господен и й казал, че Бог й повелява да се върне по родните си места, тъй като скоро ще извика душата й при себе си. И преподобна Петка се завърнала в Епиват. Приютила се в храма „Светите Апостоли" и заживяла в него като странница, защото от близките и познатите й никой не бил останал жив. Не минало много време и тя се явила пред Бога. И тъй като хората не я разпознали, я погребали извън града като чужденка. Скоро в същия град починал и неизвестен никому моряк. Затова решили да разровят гроба на странницата и да положат в него и моряка. Като разровили видели, че тялото на преподобна Петка е нетленно. Разпознали я и тържествено пренесли мощите й в града. Положили ги в храма и там веднага започнали да стават чудеса. Най-вече слепци проглеждали.
През 1238 година цар Иван Асен наредил нетленното тяло на Света Петка Епиватска да бъде положено в старопрестолния град Търново. Когато турците нападнали града и го превзели, за да спасят светите мощи, вярващите ги пренесли във Видин. От там били занесени в Белград. Но, когато и той паднал под властта на османлиите, родолюбивото население, за да ги спаси, отнесло ковчега на българската светица в румънския град Яш. Тук те почиват и до днес, и вършат чудодейни дела. Помагат срещу „вънкашната болест" (епилепсия), срещу обриви и гнойни пришки, епидемични зарази и слепота.
Петковден е един от ония дни в народния календар, който се е почитал повсеместно. Народът го нарича още Разпус, защото от тая дата до Димитровден чорбаджиите се разплащали с аргатите (наемните работници - надничари, ратаи, овчари). От него нататък ставало и заплождането на домашните животни, а това се свързвало с вярването, че докато трае оплождането, жените не бивало да тъчат, шият и плетат, за да се роди здрав и пъргав добитък.
От Петковден започвал и дванадесетдневен отрязък от време, подобен на мръсните, поганови дни, броящи се от Коледа до Йордановден. Тези дни били изпъстрени с много магически действия. Вярвало се, че през тях бродят вълчи духове, жените не бивало да се докосват до вълна, да предат или шият дреха на мъжа си, защото ако я облечал, той и добитъкът щели да бъдат нападнати от вълци. И не дай си Боже да го разкъсат, душата му щяла да се превъплъти във върколак, вампир или караконджул.
Дойде ли Петковден казвали старите хора ще си отдъхнем, защото Преподобната повеждала хората на празниците.
С Петковден започвали родово-фамилните тържества, които в различните области носят названия като „светец", „светаго“, „оброк“, „черкуване“, „наместник" и на които младите членове на семейството давали отчет пред най-възрастния стопанин какво са свършили през пролетно-лятното полугодие, какъв берекет са прибрали през есента и с какво са обогатили къщата. На този ден се изказвала почит към невидимия митичен семеен покровител, който народът си е представял като смок или змия. Наричал го „стопан“, „сайбия“, „домошар". И тъй като в стари времена всяка голяма фамилия си имала и светец-покровител, освен на неговия ден отреден от православната църква, чествали го и на Петковден. Този обичай може и да си обясним с това, че реколтата е прибрана, на наемните работници е платено, животните са подготвени за заплождане и след усиления труд е дошло време да се съберат всички от рода и наред с Преподобната да почетат и своя светец-покровител. На този ден се правели общоселски курбани, като се колело общинско животно бивол или бял овен. Ако селото си имало аязмо, всички се събирали там. Све-щеникът правел водосвет и прекадявал курбана, след което се сядало на трапезата. Редно било и по домовете си хората да занесат по паница курбан.
В някой райони Петковден се приема за женски празник. Жените правят питки намазани с мед, които се наричали „Света Петка". На високо място с изглед към „изгрев слънце" те се събирали наедно с попа, веднага след църковната литургия. Най-възрастната баба колела черен петел или кокошка и се варял курбан. Докато птицата се готвела жените излизали от селото. Свещеникът чертаел кръст в земята, а жените правели бразда. До браздата слагали храна. Като дойдели болестите и злочинковците да хапнели и да си идели по живо по здраво, тъй като по кръста трябвало да разберат, че това село е християнско и те нямали работа там. Докато се извършвали магически действия пернатото било овряло. Тогава се правела общата трапеза, като всяка жена носела от дома си освен питки и каквото друго била приготвила. За тази софра, както и за вечерната родова среща се приготвяли борбите, традиционни гозби. Освен курбана и фасул, лозови сарми, яхния от овнешко с много лук и червени пиперки, лютика, петмез.
Съществува вярването, че ръката на Преподобната майка Петка посочвала къде под земята има вода животворна, както и на кое изворче или кладенец водата е целебна. На много места из страната светицата с простряна ръка посочвала такива води, които лекували предимно болни очи и слепота. Там хората са направили параклиси, малки църквички, манастири и са ги нарекли на Преподобната. На 14 октомври по тия места ставали събори.
източник: „Православни традиции и български стародавни вярвания", В. Грозева, 1994
Comments